Р Е Ш Е Н И Е    1055  

                                   гр. Сливен, 16.12.2014 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

       СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, VІІІ-ми гражданки състав в публично заседание на двадесет и пети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:

 

                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ:  ЖИВКА ЖЕЛЯЗКОВА

                             

при секретаря А.В., като разгледа докладваното от  районния съдия гр. дело №  1889 по описа за 2014 година, за да се произнесе съобрази:   

 

   Предявен е иск с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 86 от ЗЗД в условията на обективно кумулативно съединяване на исковете.

   Постъпила е молба от “Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД-гр.София, представлявано от Изпълнителния директор Ю. А. С. срещу длъжника Р.Й.С. по повод на подаден възражение на издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 5178/2013 г. по описа на СлРС, с което е осъден да заплати сума в общ размер на 1 545.66 лв., от които 856.34 лв., представляваща дължима главница по Договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице от 10.08.2007 г.,  договорна лихва в размер на 528. 32 лева начислена за периода от 01.10.2008 г. до 30.11.2013 г., договорни такси в размер на 161.00 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски в размер на 30.91 лв. по ч.гр.д. № 5178/2013 г. по описа на СлРС.

    Сочи се, че в законоустановения срок е постъпило възражение от ответника срещу издадената заповед за изпълнение, и в предоставеният им едномесечен срок са предявили иск за установяване вземането си срещу него.

   Излагат аргументи, че на 10.08.2007 г. ищцовото дружество е предоставило на ответника кредитна карта с лимит в размер на 1000 лв.

   Сочат, че в периода след 10.08.2007 г. ответникът е извършвал транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой (АТМ саsh). Начислявани са лихви и договорни такси по кредита, съгласно чл. 5 от Договора и актуалните Ценови листи и Общи условия на „Транскарт Файнепшъл Сървисис" ЕАД. Твърди се, че на 22.01.2013 г. Р.Й.С. погасил частично задължението си по процесния кредит, но сумите са недостатъчни за погасяване на цялото задължение.

   Изтъкват, че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПк непогасената главница била на сатойност 856.34 лв., а договорните лихви 528.32 лв. идоговорни такси по кредита в размер на 161 лв. Уточняват, че размера и периода на начислените лихви и такси били предоставени в приложената към исковата молба справка за форомиране на дълга.

   Предвид изложеното, молят съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД, че ответника Р.Й.С. дължи сума в размер на 856.34 лв., представляваща дължима главница по Договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице от 10.08.2007 г.,  договорна лихва в размер на 528. 32 лева, начислена за периода от 01.10.2008 г. до 30.11.2013 г., договорни такси в размер на 161.00 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски в размер на 30.91 лв. по ч.гр.д. № 5178/2013 г. по описа на СлРС.

   Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

    По делото е постъпил писмен отговор от ответника в законоустановения срок при условията на чл. 131 от ГПК, с който възразява срещу предявеният иск. Намира, че не искът е допустим, но неоснователен, тъй като бил издължил на кредитодателя всичко напълно. Освен това намира, че е изтекла и погасителна давност по смисъла на чл. 110 от ЗЗД. Моли да се отхвърли предявения иск.

   В съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща представител или пълномощник, като в писмен вид поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване. 

   Ответникът в съдебно заседание не се явява.

   От събраните по делото доказателства се установи следната фактическа обстановка:

    Не е спорно, че на 10.08.2007 г. ищцовото дружество е предоставило на ответника кредитна карта с лимит в размер на 1000 лв., както и че след 10.08.2007 г. ответникът е извършвал транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой (АТМ саsh).

    Спорно е правилно ли са начислявани лихвите и договорните такси по кредита, съгласно чл. 5 от Договора и актуалните Ценови листи и Общи условия на „Транскарт Файнепшъл Сървисис" ЕАД. Съгласно приложеното като доказателство по делото е подадено в срок  възражение срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 5178/2013 г. по описа на СлРС, с което е осъден да заплати сума в в размер на 856.34 лв., представляваща дължима главница по Договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице от 10.08.2007 г.,  договорна лихва в размер на 528. 32 лева начислена за периода от 01.10.2008 г. до 30.11.2013 г., договорни такси в размер на 161.00 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски в размер на 30.91 лв. по ч.гр.д. № 5178/2013 г. по описа на СлРС.

         Поради това, че е налице спор, че на 22.01.2013 г. Р.Й.С. погасил частично задължението си по процесния кредит, но сумите били недостатъчни за погасяване на цялото задължение съдът е допуснал съдебно-икономическо заключение, което да обследва подробно какъв е размера на дължимата от ответника главница, произтичащо от неплащането на договораза предоставения кредит, какъв е размера на договорената лихва за периода от 01.10.2008 г. до 30.11.2013 г. и размера на дължимите договорни такси по кредита общо и по пера за всеки отделен период /месец/.

       От представеното по делото съдебно-икономическо заключение вещото лице е изяснило, че размера на дължимата главница е 856.34 лв., а на договорната лихва за периода 01.10.2008 г. до 30.11.2013 г. е в размер 528.32 лв. Договорените дължими такси по кредита са за периода от 01.10.2013 г. до 30.11.2013 г. в размер на 161 лв. Разяснява, че на лист 7 по делото в Договора за предоставяне на кредит в клаузата намираща се в т. 5.3. страните се съгласяват, че издателя може да променя сроковете, лихвите, таксите и размера на минималната погасителна вноска приложими то този договор, като всяка промяна се публикува в интернет. Ищцовото дружество следва да уведоми задължително кредитополучателя и картодържателя чрез отбелязване в месечните извлечения, които се изпращат по начин удостоверяващ от кредитополучателя. Вещото лице след обследване е констатирало, че липсва следващото представяне на известяване на ответника, въпреки, че са посочени в исковата молба. Самото ищцово дружество си определят тарифата за цената на тези съобщения нарича се в ценовата листа „Такса за уведомяване” /напомняне за закъснението/, но липсвали  данни как са определени тази такси. Претендираната такса в исковата молба е формирана от тези такси от 31.10.2008 г. до 28.02.2011 г. и общо се калкулира сумата от 823 лв. за такива месечни такси.

    Експертът е констатирал следното: „Реално като му изтече договора на лицето автоматично без да го питат му издават нова карта. Ответникът е получил 1000 лв. на 10.08.2007 г. и дължи връщането им след две години, така пише в договора. Ако не ги върне му издават нова карта, с която договора продължава, това пише в  чл. 4, ал. 2. Ответникът е внасял периодично суми, но със сумите са погасявани таксите, които се дължат по ползването на картата.”

   Следователно ответникът е попаднал в договор, който е пожизнен, тъй като кредитодателя е формирал така условията, че липсва възможност за прекратяване на договора и реално всъщност става едностранно продължаване на срока на договора от страна на кредитодателя.

   Освен това експерта е категоричен, че ищцово дружество не му е предоставило документ, от които да е видно, че надлежно са изпълнили условията по договора, касателно  уведомяването на ответника, че тези пари,  които той е внесъл са постъпили за такси за уведомяване и за напомнителни съобщения, а не реално за кредита. Всъщност ответника е внесъл 662 лв., начиная от 06.12.2012 г. до 22.01.2013 г., а кредитодателя реално е отнесъл сумите за две плащания по лихвите в размер на 228 лв. Лихва тече от извлечението, ако не се плати минималната погасителна вноска на 1000 лв. От дружеството са предоставили на експерта извлечение, намиращо се на лист 22 и 23 по делото, които представляват таксите, основанието и плащането, което са направени към тях, но не е представен документ, който действително да удостоверява това плащане.

   Изготвено е и допълнително заключение, от което е видно, че на 22.01.2013 г. е направен превод от ответника на ищцовото дружество в размер на 200 лв., всъщност това е последната погасителна вноска по картата. Предсрочната изискуемост на кредита настъпила към 31.12.2008 г. за цялата дължима сума по картата. Експертът разяснява, че в Глава V от договора третира условията за предсрочна изискуемост на кредита. Реално няма писмено уведомяване на страната на ответната страна за предсрочна изискуемост на кредита така както са посочили в Глава V чл. 10, ал. 1 от Договора. Експертът е категоричен, че „Всъщност излиза, че кредитополучателят не е знаел, че кредита е станал предсрочно изискуем така както е посочено в правилата на договора”.

   Ищцовото дружество, въпреки настояването на вещото лице не е представило данни относно факта дали месечните извлечения са стигнали до кредитополучателя.

   Това е достатъчен важен факт, относно неизпълнение на договорените клаузи на договора и категорично доказва обстоятелството, че кредитополучателя е бил в невъзможност  да прецени кога е бил предсрочно изискуем договора му, в какъв размер.

   На лист 88 по делото експерта е представил и месечно извлечение по кредитната карта  за месец ноември 2008 г., от което се вижда, че минималната погасителна вноска е в размер на 66.11 лв, а общото задължение е 896.76 лв. От другото месечно извлечение  от месец декември 2008 г. минималната погасителна вноска е в размер на 914.85 лв. С месечното извлечение ищцовото дружество е обявило кредита за предсрочно изискуем. Експертът е приложил и договора между ищцовото дружество и друго дружество, което доставя извлеченията до адресите, но няма писмени доказателства, че съобщенията и месечните извлечения и надлежно уведомяване да е достигнало до кредитополучателя. 

   През този период са представени 5 ценови листи, които са действали за периода от 10.08.2007 г. до 31.12.2013 г. първата е посочил периода на валидност и предвижда 2 % теглене в брой и напомнителна такса от 0.50 лв. за постустройството, което е наименовал ПОС и напомнителна такса от 5.00 лв. Ценовите листи са към договора за кредит и са описани като такси и са начислявани, но нямам доказателства, че действително реално е извършено доставяне на напомнителните и от април 2009 г. се въвежда нова ценова листа, като лихвения процент се променя на 18,5 % и уведомителната такса е 10 лв. вместо 5.00 лв. Реално това представлявало напомнителната такса, като само сменят наименованието. Следващата ценова листа предвижда вече напомняне за закъснение, само че 15 лв. и се въвежда нова такса за изготвяне на месечно извлечение на хартиен носител в рамките на 1 лв. В договора напомнителните такси и ценовата листа не е визуализиран, а съществува с приложение към договора. По делото на лист 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20 и 21 са приложени ценовите листи, които обаче не са подписани от никоя от страните следователно няма данни изобщо дали са получени от кредитополучателя. В договора съществува клауза, в чл. 5 ал. 3, съгласно която издателят може да променя сроковете, лихвите, таксите и размера на минималната погасителна вноска приложими по този договор. Всяка промяна се публикува в интернет в www.transksrd.bg и се съобщава на кредитополучателя картодържателя чрез отбелязване на месечни извлечения, които се изпращат по начин, удостоверяващ получаването му от картодържателя. Тук вече е недостатъка на договора ощетяващ кредитополучателя, тъй като при извършване на парична транзакция след това уведомяване се счита, че с въвеждането на пин или е-пин кредитополучателят картодържателят дава съгласието си и приема извършените промени. Това обстоятелство експерта е отразил подробно на лист 2 и 3 в експертизата. Реално от ответника всеки месец са му начислявани по 16 лв., които обаче са отивали за погасяне на начисленията.

    От така установената фактическа обстановка, съдът напарви следените правни изводи:

    Липсват изложени твърдения и  доказателства за предоставяне на ответника на конкретна дата на съответната кредитна карта със съответния номер, съответно предоставяне на ПИН, чрез който да се осъществяват транзакциите. На следващо място, съдът следва да се занимае с характера на уговорката, съдържаща се в чл. 5, ал. 3 от договора между страните, тъй като позовавайки се на нея, ищецът впоследствие е увеличил както размера на ставката. Според цитираната уговорка издателят /т.е. ищецът/ може да променя едностранно сроковете, лихвите, таксите и размера на минималната погасителна вноска приложими по договора, като измененията са задължителни за страните. Касае се за възможност на едната страна, при това икономически по-силната /търговеца/, да установява едностранна промяна в някоя от характеристиките на договорната им връзка, на непредвидено в договора основание. Съдържанието на уговорката в чл. 5, ал. 5 от договора и качеството на страните по сделката, дава основание на съда да я квалифицира като неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 10 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Според цитирания текст неравноправна клауза е уговорката във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, позволяваща на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Несъмнено, ответницата има качеството на потребител, а ищецът на търговец по смисъла на § 13. т. 1, респ. т. 2 ДР на ЗЗП. От друга страна, чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП ограничава приложението на разпоредбата на чл. 143, т. 10 от с.з. за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, но само при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна по договора в 7-дневен срок и другата страна по договора има правото незабавно да прекрати договора. В случая, обаче, чл. 144, ал. 2 ЗЗП не е приложим, въпреки че предоставянето на кредит попада в дефиницията на финансова услуга /§ 1. т. 1 ДР на ЗПФУР и § 1. т. 10 ДР на ЗДПУ/. Неприложимостта на разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП в конкретния случай, се налага от обстоятелството, че в договора между страните или в последващо тяхно съглашение, не съществува уговорка, според която ищецът се задължава да уведоми за прекратяването ответницата /другата страна по договора/ в 7-дневен срок и ответницата да има правото незабавно да прекрати договора. Само при наличие на такава уговорка, законът ограничава приложението на неравноправната клауза по чл. 143, т. 10 ЗЗП. Този извод на съда не би могъл да се промени и при наличието на уговорка, според която всяка промяна се публикува от издателя в Интернет и се съобщава на кредитополучателя/картодържателя чрез отбелязване в месечното извлечение, като промяната влиза в сила от посочената в извлечението дата, но не по-рано от началото на новия календарен месец /чл. 5, ал. 5, изр. 2 и 3 от договора/. Цитираната клауза не установява поето от ищеца задължение със съдържание, съответно на задължението на предоставящия финансова услуга по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Дори и да се приеме, че с издателят на картата /ищецът/ уведомява кредитополучателя за промяната, тази уговорка не осигурява възможност на кредитополучателя незабавно да прекрати договора. Законът квалифицира неравноправните клаузи като нищожни освен, ако те са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/. Не са уговорени онези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят им не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /чл. 146, ал. 2 ЗЗП/, като последната разпоредба поставя акцент върху общите условия. В посочената дефиниция попада и настоящия договор. Видно от неговото съдържание, същото е изготвено предварително, включително и първата му страница, именувана заявление за издаване на кредитна карта транскарт, която има бланков характер и не предоставя възможност за кредитополучателя да внася промени в съдържанието на договора. След като това е така, съдът приема, че уговорката в чл. 5, ал. 5 от договора не е индивидуално уговорена и като неравноправна клауза е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 10 ЗЗП. Всяка една от цитираните разпоредби на ЗЗП имат императивен характер и като такива са задължителни за страните по договора от момента на влизането им в сила § 34 ПЗР на ЗЗП. Последицата от прилагането им в отношенията между страните е пряко свързано с установяване на основанието и размера на вземането за договорна лихва за посочения период и за договорни такси по кредита.

   С оглед квалификацията му като неравноправна клауза и извода за нищожност на чл. 5, ал. 3 от договора, съдът приема, че отношенията между страните по спорните въпроси за размера на договорната лихва и на договорните такси по кредита, ще се решат с оглед съдържанието на договора, без да се вземат предвид последвалите едностранни изменения на лихвата и таксите, направени от ищцовото дружесво въз основа на неравноправната клауза.

  Ответникът е направил правопогасяващо възражение за погасяване по давност на вземането на ищцовото дружество. По отношение вземането за главница съдът счита, че е приложима общата петгодишна давност по  чл.110 от ЗЗД, доколкото се касае не за периодично плащане, а за единно вземане, по което кредиторът се е съгласил да получи изпълнение на части.  Що се отнася до вземанията за лихви, досежно тях е приложима кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД предвижда, че давността започва да тече от датата на изискуемостта на вземането. В разглеждания случай, както беше обосновано по-горе, поради липсата на изрично изявление от страна ответницата за прекратяване на договора за предоставяне на кредит – Транскарт от 10.08.2007 г. Едва на 31.12.2008 г., чрез осчетоводяване на вземането като изискуемо, ищецът е упражнил правото си да предизвика предсрочното настъпване на падежа на цялото задължение на ответника, което означава, че това е денят, в който цялото вземане е станало изискуемо, по смисъла на чл.114, ал.1 от ЗЗД. Следователно вземането на ищеца за лихви не е погасено поради изтичане на давностния срок по чл.110 ЗЗД и чл.111, б.”в” ЗЗД, тъй като давностният срок не е изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.12.2013 г.    

       Исковата молба, с която настоящият съдебен състав е сезиран е подадена на 16.04.2014 год., т.е. в законният едномесечен срок и е допустима. Разгледана по същество съдът я намира за неоснователна.

       Съдът приема за установено, че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за заем. Договорът за заем е реален договор – счита се за сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя.

        Съгласно чл.79, ал.1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение, заедно с обезщетение за забавата. Това право принадлежи само на изправната страна по договора. Тъй като в случая ищцовото дружество твърдят, че са изпълнили задължението си по облигационната връзка, то именно те следва пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното задължение – договора за заем или даването на сумата със задължението на ответника да я върне. В случая, в противоречие с тежестта на доказване, ищцовото дружество не доказа по съгласие на страните по делото сумата да е предадена в заем на ответника следващата сума, съответно не установява съществуването на твърдяното правоотношение по договор за заем, превърнало се в източник на задължението на ответника за връщане на сумата.

        Освен това в този договор липсва как се формира тази напомнителна такса и че страната изобщо е уведомена за наличието на такава такса, поради което съдът намира, че изначално не са налице необходимите реквизити за наличието на валидни договорни отношения. Поради тези съображения, съдът намира, че следва да отхвърли иска изцяло като неоснователен и недоказан. 

       По изложените съображения и като взе предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса, указана от съда в доклада по чл.146, ал.1 от ГПК, съдът намира, че ищцовото дружество не доказа претенцията си спрямо ответника, поради което искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

       При този изход на процеса се явява неоснователна и недоказана и претенцията на ищцовото дружество за заплащане на съдебно-деловодни разноски, както за заповедното, така и за настоящото исково производство.

        Ръководен от гореизложените съображения, Сливенският районен съд

                                                    Р  Е  Ш  И:

 

           ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от “ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД, с ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление гр.София, район “Лозенец”, бул.”Черни връх” № 43, представлявано от Изпълнителния директор Ю. А. С. за признаване за установено, че Р.Й.С., с ЕГН ********** ***, им дължи сума в размер на 856.34 лв. /осемстотин петдесет и шест лева и 34 ст./, представляваща дължима главница по Договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице от 10.08.2007 г.,  договорна лихва в размер на 528. 32 лв. /петстотин двадесет и осем лева и 32 ст./, начислена за периода от 01.10.2008 г. до 30.11.2013 г., договорни такси в размер на 161.00 лв. /сто шестдесет и един/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски в размер на 30.91 лв. /тридесет лева и 91 ст./ по ч.гр.д. № 5178/2013 г. по описа на СлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

      

       Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчване на съобщението на страните пред СлОС.

 

                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: